10 минути
3.
“Няма смисъл. Няма да промениш.Да си мислиш, че все аз съм виновен. Безгрешна….”
Поглежда ме с оня тъп поглед с тъпите обикновени кафяви очи. Леко присвива клепачи и изпраща невидим куршум в главата ми. Знам, че ме презира, защото не вижда себе си в мен. В моите очи e отражението на празен пластмасов стол. Не помня дори кога спрях да я виждам. Тя беше просто част от интериора-там само защото трябваше да е там.
Същия тъп поглед.
Гася цигарата си.Вадя смачкана банкнота от джоба си и педантично я пъхам под пепелника. Полу-празната кутия с цигари, червената заплка ,ipod-а, якето и ставам.
„Майната ти.Все бягаш…”
Все още вали.
„Бягаш защото си страхливец.Защото исакш да тръгна след теб.Да те гоня.Да те моля…”
Все още бягам.
„…да те умолявам,да жертвам,Ти си егоист.Лъжец.”
Топлийка в сърцето.
Отвръщам и просто с усмивка.
Вратата се отваря и с нея нахлува студеният влажен вятър. Долита една от онези събрали в себе си всичко капки. Разплисква се по якето ми и оставя малко тъмно кръгче. Поредното нещо, което бурята запраща по мен, а аз го приемам без дори да мога да направя нещо. Целия съм в тези петна И май само сините точки в зелените ми зеници напомнят за тях.
Въздушна целувка за сбогом с преувеличен и помпозен замах. Отровен поглед над подиграваща усмивка и нисък старт към дъжда навън. Четири крачки и вече е студено самотно и пълно с капки.