10 минути
2.
“Няма ли да кажеш нещо?”
Защо трябва да кажа. Някак клиширано звучи да кажеш нещо на този въпрос. Не мислиш ли че тишината в случая говори много повече от каквито и да е думи?
“Ох, пак ти и твоите възвишени принципи. Наистина трябва да се стегнеш моето момче. Не всичко е в главата ти както може да ти се струва.”
И теб няма да те слушам. И без това е ясно че не можем да излезем на една глава. Хей, хей, споко. Знам какво ще кажеш, така че си спести приказките. Знам, че нещата не стават ако взема само аз да ги решавам. Знам, че съм една тъпа мижитурка, която толкова много е свикнала да носи очилата със захаросан филтър, че като ги свали и направо я заболяват очите. Но наистина мисля, че така и трябва да бъде.
“Да знаеш, че си играеш с търпението ми. На ей толкова си от това да се случи нещо много опасно и няма защо да търсиш вината в мен. Искаш ли да знаеш нещо? На никой не му пука за малкия принц. Никой даже не знае че съществува. Той даже въобще не съществува. Ти не съществуваш разбра ли?”
Мълчах. Мълчах даже в собственото си съзнание. Фокуса стана съвсем конкретен, и всичко друго губеше очертание и значение, сякаш минало през миниатюрна бленда. Една капка се стичаше стремглаво по стъклото и се мъчеше да изпревари всички други, които нещо се забавяха. Целия свят беше едно стъкло, а животът беше капката която бясно криволичеше, поспираше се за малко, хрумваше и нещо и хукваше в някаква различна посока. Малко преди да достигне дограмата, някаква друга се разби в нея и двете тромаво се сгромолясаха върху влажната дограма сякаш никога не са били. Изместих фокуса и погледнах кафявите очи. Дълбоко в тях се криеше моето собствено отражение. И някак безсилно приех факта когато отражението отвори уста и заговори.