10 минути
1.
Тишината ми говори…Аз се вслушвам в нея, но не разбирам думите й и се оставям да ме погълне…Поглеждам през омазания прозорец навън…
Вали.
Вали вече от няколко дни.А аз все още не съм си купил чадър.Може би е крайно време да си купя някакъв.Може би черен или някав по-цветен. От къде ли да си взема. Имаше май на Графа…
„……?”
…май няма да се оръсвам много.Все пак е чадър.
„….???”
Капките продължават падат по земята.Мрачно.Сиво.Тъжно.
„Мразя те!Мразя когато не ме слушаш!Мразя като си правиш от тея твойте паузи.Мразя те разбра ли?”
Любимата ми думичка с М ме връща сред звуците.Излизам от странното опиянение на дъжда и осъзнавам че седя в онази мръсна сладкарница с белите плочки,със старите торти,с колата за 80 стотинки със мръсните розови стени пропили се от дима на вечно пушещите застаряващи лели.., с металните масички и пластмасови столчета.Пред мен догаря и моята цигара. Взимам я, дърпам силно и изпускам дима в лицето й.
„Ти си ебати нещастника. Пълна мижитурка. Направо не мога да те понасям вече.”
Заглеждам я . Нещо говори. Но всичко ми изглежда като сричка повтаряна до безкрай…Поглеждам в очите й. Аз никога не гледам в очите. Кой каза,че това било знак за това, че си искрен. Мога да съм искрен и без да гледам в очите. Как познаваш, че слепите са искрени…? Очите й са кафяви…От онези обикновените кафяви… Дето са си кафяви просто… Не можеш колкото и да се мъчиш да измислиш друго за тях… И гледат… Чакат….Чакат отговор, реакция, усмивка, псувня…. какво чакат? Мен ? И аз чаках. Всички все се чакаме. Чакаме се и се пропускаме ей тъй между спирките.
„Няма ли да кажеш нещо?”