10 минути
5.
Нещата се връщаха бавно към всичко , от което всячески се опитвам да избягам от както се помня и към което рано или късно винаги се завръщам. Чувството на самота отново бе заело любимия си стол и знаех, че никой в този момент не може да го изгони. Стоеше си тихо и се хихикаше, завърнало се от няколкомесечно изгнание.
Стъпките ми самоубийствено стенеха с едно лекичко „шляп” по мокрия тротоар. Краката ми потъваха в локвите и оставаха след себе си малки разпръскващи се умиращи кръгчета. Вървях с наведен надолу поглед и потъвах. Мразех себе си, мразех приятелите си, семейството си, хората по улиците, хората в къщите, хората в колите. Мразех самите коли, улиците, тротоарите, локвите, дъжда…Всичко беше просто фон на едно мрачно пътуване по спускаща се спирала, в чийто център не знаех какво има. Но целият шум на капките, думите, мислите, които профучаваха около мен се забиваха в съзнанието ми като малки топлийки, набутвани една по една в някакво далечно подобие на мен, направено от плат и пълно с мъртви памукови растения.
Исках да съм сам.
И не исках.
Мразех.
И мразех.
А кикотенето все още се чуваше някъде далеч от вътре.
Набутах белите слушалки в ушите си с последна надежда да заглуша всичката глупост,която тероризираше съзнанието ми.
Дъждът се усилваше.
До мен долетяха далечните звуци на Lou Reed…Набутах набързо цигара в устата си и извадих червената запалка.Щрак и нищо…Вечният дъжд бе убил и последната ми надежда за спокойствие…
…или нещо такова.
„just a perfect day..”
“Да бе…Просто…..
Асфалта изпищя.
Вече съм в центъра на спиралата. Два стола и маса. Двама събеседници- един последен разговор.Без кикотене, без хора, без коли, без дървета, без къщи, без дъжд.
„ПУШЕНЕТО УБИВА! НЕ ЗНАЕШЕ ЛИ ? ”
„Знам. Ама все тая…Все някога ще умра. Всички умират.”
„ТАКА Е. ПРОСТО НА ТЕБ МАЙ ТИ СЕ СЛУЧВА ПО-РАНО….”