|

4.

Крачките са монотонни. Бих им придал някакво по-голяма определимост, като това дали са били прекалено бавни или забързани, но няма с какво да ги сравня. Пътя е безцелен, както винаги. Изпълнен с картини и моменти, които никога няма да си спомня. Даже не се усмелявам да се замисля дали чувствам нужда да се усмихна, защото знам че миг по късно със сигурност ще бъда убеден в обратното. Някъде на дълбоко чувам:

“Тъпак. Да не мислиш, че това ще помогне. Сам знаеш, че си достатъчно обречен да не вярваш на собствените си самозаблуждения”

Непроменлив пейзаж. Кръгъл път. Безкрайна история. Вратата е широко отворена. Но от нея не излиза никой. Майната му. Какво пък като е безсмислено. В крайна сметка нищо няма крайна цел. Тя просто се превръща в средство за изпълнение на следващата.

“Едно малко плацебо в голямата дупка на собствената ти същност…”

Не обръщам внимание или поне така си мисля. Това не е диалог. И единствения човек на сцената съм аз. Мислено се извъртам назад, въпреки че краката ми продължават да напредват все така монотонно. Вратата е само на някакви си двайсетина крачки. Празна и все още отворена. Но аз съм толкова далече. Достатъчно за да не ми пука.

“Хахаха. Пука ти и още как…”

Дъждът успя да заглуши и размие картината. Тихичко му благодарих.

3.

“Няма смисъл. Няма да промениш.Да си мислиш, че все аз съм виновен. Безгрешна….”

Поглежда ме с оня тъп поглед с тъпите обикновени кафяви очи. Леко присвива клепачи и изпраща невидим куршум в главата ми. Знам, че ме презира, защото не вижда себе си в мен. В моите очи e отражението на празен пластмасов стол. Не помня дори кога спрях да я виждам. Тя беше просто част от интериора-там само защото трябваше да е там.

Същия тъп поглед.

Гася цигарата си.Вадя смачкана банкнота от джоба си и педантично я пъхам под пепелника. Полу-празната кутия с цигари, червената заплка ,ipod-а, якето и ставам.

„Майната ти.Все бягаш…”

Все още вали.

„Бягаш защото си страхливец.Защото исакш да тръгна след теб.Да те гоня.Да те моля…”

Все още бягам.

„…да те умолявам,да жертвам,Ти си егоист.Лъжец.”

Топлийка в сърцето.

Отвръщам и просто с усмивка.

Вратата се отваря и с нея нахлува студеният влажен вятър. Долита една от онези събрали в себе си всичко капки. Разплисква се по якето ми и оставя малко тъмно кръгче. Поредното нещо, което бурята запраща по мен, а аз го приемам без дори да мога да направя нещо. Целия съм в тези петна И май само сините точки в зелените ми зеници напомнят за тях.

Въздушна целувка за сбогом с преувеличен и помпозен замах. Отровен поглед над подиграваща усмивка и нисък старт към дъжда навън. Четири крачки и вече е студено самотно и пълно с капки.

2.

“Няма ли да кажеш нещо?”

Защо трябва да кажа. Някак клиширано звучи да кажеш нещо на този въпрос. Не мислиш ли че тишината в случая говори много повече от каквито и да е думи?

“Ох, пак ти и твоите възвишени принципи. Наистина трябва да се стегнеш моето момче. Не всичко е в главата ти както може да ти се струва.”

И теб няма да те слушам. И без това е ясно че не можем да излезем на една глава. Хей, хей, споко. Знам какво ще кажеш, така че си спести приказките. Знам, че нещата не стават ако взема само аз да ги решавам. Знам, че съм една тъпа мижитурка, която толкова много е свикнала да носи очилата със захаросан филтър, че като ги свали и направо я заболяват очите. Но наистина мисля, че така и трябва да бъде.

“Да знаеш, че си играеш с търпението ми. На ей толкова си от това да се случи нещо много опасно и няма защо да търсиш вината в мен. Искаш ли да знаеш нещо? На никой не му пука за малкия принц. Никой даже не знае че съществува. Той даже въобще не съществува. Ти не съществуваш разбра ли?”

Мълчах. Мълчах даже в собственото си съзнание. Фокуса стана съвсем конкретен, и всичко друго губеше очертание и значение, сякаш минало през миниатюрна бленда. Една капка се стичаше стремглаво по стъклото и се мъчеше да изпревари всички други, които нещо се забавяха. Целия свят беше едно стъкло, а животът беше капката която бясно криволичеше, поспираше се за малко, хрумваше и нещо и хукваше в някаква различна посока. Малко преди да достигне дограмата, някаква друга се разби в нея и двете тромаво се сгромолясаха върху влажната дограма сякаш никога не са били. Изместих фокуса и погледнах кафявите очи. Дълбоко в тях се криеше моето собствено отражение. И някак безсилно приех факта когато отражението отвори уста и заговори.

1.

Тишината ми говори…Аз се вслушвам в нея, но не разбирам думите й и се оставям да ме погълне…Поглеждам през омазания прозорец навън…

Вали.

Вали вече от няколко дни.А аз все още не съм си купил чадър.Може би е крайно време да си купя някакъв.Може би черен или някав по-цветен. От къде ли да си взема. Имаше май на Графа…

„……?”

…май няма да се оръсвам много.Все пак е чадър.

„….???”

Капките продължават падат по земята.Мрачно.Сиво.Тъжно.

„Мразя те!Мразя когато не ме слушаш!Мразя като си правиш от тея твойте паузи.Мразя те разбра ли?”

Любимата ми думичка с М ме връща сред звуците.Излизам от странното опиянение на дъжда и осъзнавам че седя в онази мръсна сладкарница с белите плочки,със старите торти,с колата за 80 стотинки със мръсните розови стени пропили се от дима на вечно пушещите застаряващи лели.., с металните масички и пластмасови столчета.Пред мен догаря и моята цигара. Взимам я, дърпам силно и изпускам дима в лицето й.

„Ти си ебати нещастника. Пълна мижитурка. Направо не мога да те понасям вече.”

Заглеждам я . Нещо говори. Но всичко ми изглежда като сричка повтаряна до безкрай…Поглеждам в очите й. Аз никога не гледам в очите. Кой каза,че това било знак за това, че си искрен. Мога да съм искрен и без да гледам в очите. Как познаваш, че слепите са искрени…? Очите й са кафяви…От онези обикновените кафяви… Дето са си кафяви просто… Не можеш колкото и да се мъчиш да измислиш друго за тях… И гледат… Чакат….Чакат отговор, реакция, усмивка, псувня…. какво чакат? Мен ? И аз чаках. Всички все се чакаме. Чакаме се и се пропускаме ей тъй между спирките.

„Няма ли да кажеш нещо?”