Click here to view the embedded video.

The Doors

Click here to view the embedded video.

Wings Of Desire

Click here to view the embedded video.

Gegen Die Wand

Click here to view the embedded video.

Psycho

Click here to view the embedded video.

Pulp Fiction

Click here to view the embedded video.

Писмо до Америка

Click here to view the embedded video.

Earth Worm Jim

Почвам с нещо простичко и всеизвестно, и естествено абсолютно гениялно. Средата на 90-те, ерата на jump’n'run-a, в която надали е имало дете което да не е попадало. И сред милионите скачачи на хоризонта като Mario, Sonic, Jazzjack, Rayman и още каква ли не паплач, се появяват Shiny (кои са Shiny? Създателите на MDK и Messiah). Взимат наглед простичкия геймплей (бягаш и скачаш както се досещаш) и го потапят в една от най-култовите атмосфери, които съм виждал за подобен тип игри. И не ти говоря само за арт декора на нивата. Може някой от вас да е гледал едноименното анимационно филмче, правено от един тип стоящ зад разни по-нестандартни анимациики, стил златните дни на cartoon network (помните ли what a cartoon? да, тези дни). Стои и зад The Neverhood, но за това ще си поговорим друг път. Именно от такава атмосфера са се инспирирали и Shiny, така че гротеската струи отвсякъде, за разлика от шаренките и детински еквиваленти излезли до този момент, че и след това.

На втори поглед идва разнообразието. Без никаква нотка излишно оригиналничене, нивата са толкова различни едно от друго, че в даден момент имаш чувството че играеш различна игра. Виж бънджи нивото или нивото с кучето и ще разбереш какво имам в предвид. Да не говорим за адски многото пътища в които можеш да минеш едно ниво. Само на първото бях открил 3-4 пътя (и то хич не лесно), нямам си и представа в следващите колко много има.

Абе накрато, играта е богата. Адски богата. Можеш да я препреиграваш, и постоянно ще откриваш разни неща. Малките детайли, пълно е с тях. Хумора е леко twisted, леко извратен, подобно на вече споменатия cartoon network. Оставаш с чувството, че играеш играта не заради самия фън на играенето (а то си е фън), а заради всичко останало. За бога, с единия от трите ти бутона супер-дупер костюма на Джим вади червея от себе си и налага гадовете с него като камшик. Култ.

5.

Нещата се връщаха бавно към всичко , от което всячески се опитвам да избягам от както се помня и към което рано или късно винаги се завръщам. Чувството на самота отново бе заело любимия си стол и знаех, че никой в този момент не може да го изгони. Стоеше си тихо и се хихикаше, завърнало се от няколкомесечно изгнание.

Стъпките ми самоубийствено стенеха с едно лекичко „шляп” по мокрия тротоар. Краката ми потъваха в локвите и оставаха след себе си малки разпръскващи се умиращи кръгчета. Вървях с наведен надолу поглед и потъвах. Мразех себе си, мразех приятелите си, семейството си, хората по улиците, хората в къщите, хората в колите. Мразех самите коли, улиците, тротоарите, локвите, дъжда…Всичко беше просто фон на едно мрачно пътуване по спускаща се спирала, в чийто център не знаех какво има. Но целият шум на капките, думите, мислите, които профучаваха около мен се забиваха в съзнанието ми като малки топлийки, набутвани една по една в някакво далечно подобие на мен, направено от плат и пълно с мъртви памукови растения.

Исках да съм сам.

И не исках.

Мразех.

И мразех.

А кикотенето все още се чуваше някъде далеч от вътре.

Набутах белите слушалки в ушите си с последна надежда да заглуша всичката глупост,която тероризираше съзнанието ми.

Дъждът се усилваше.

До мен долетяха далечните звуци на Lou Reed…Набутах набързо цигара в устата си и извадих червената запалка.Щрак и нищо…Вечният дъжд бе убил и последната ми надежда за спокойствие…

…или нещо такова.

„just a perfect day..”

“Да бе…Просто…..

Асфалта изпищя.

Вече съм в центъра на спиралата. Два стола и маса. Двама събеседници- един последен разговор.Без кикотене, без хора, без коли, без дървета, без къщи, без дъжд.

„ПУШЕНЕТО УБИВА! НЕ ЗНАЕШЕ ЛИ ? ”

„Знам. Ама все тая…Все някога ще умра. Всички умират.”

„ТАКА Е. ПРОСТО НА ТЕБ МАЙ ТИ СЕ СЛУЧВА ПО-РАНО….”

Крачките са монотонни. Бих им придал някакво по-голяма определимост, като това дали са били прекалено бавни или забързани, но няма с какво да ги сравня. Пътя е безцелен, както винаги. Изпълнен с картини и моменти, които никога няма да си спомня. Даже не се усмелявам да се замисля дали чувствам нужда да се усмихна, защото знам че миг по късно със сигурност ще бъда убеден в обратното. Някъде на дълбоко чувам:

“Тъпак. Да не мислиш, че това ще помогне. Сам знаеш, че си достатъчно обречен да не вярваш на собствените си самозаблуждения”

Непроменлив пейзаж. Кръгъл път. Безкрайна история. Вратата е широко отворена. Но от нея не излиза никой. Майната му. Какво пък като е безсмислено. В крайна сметка нищо няма крайна цел. Тя просто се превръща в средство за изпълнение на следващата.

“Едно малко плацебо в голямата дупка на собствената ти същност…”

Не обръщам внимание или поне така си мисля. Това не е диалог. И единствения човек на сцената съм аз. Мислено се извъртам назад, въпреки че краката ми продължават да напредват все така монотонно. Вратата е само на някакви си двайсетина крачки. Празна и все още отворена. Но аз съм толкова далече. Достатъчно за да не ми пука.

“Хахаха. Пука ти и още как…”

Дъждът успя да заглуши и размие картината. Тихичко му благодарих.