Тик-так, тик так. Поглеждам часовника. Пак го поглеждам. За момент отдалечавам вниманието си от случващото се и започвам да си мисля колко странен звук мога да издам като си опирам езика о небцето. Напомня ми леко тиктакането на часовника. Поглеждам го отново. Стрелката бавно отмерва стичащите се покрай мен секунди, минути, години…
Годината е деветдесета, а аз съм на три години. Майка ми с неприязън гребе от неприятно изглеждащото червено вещество от прозрачен буркан с бебе на етикета. Чудно защо бебето не прилича много на мен. Някак по усмихнато е. Радостно като безмозъчна майнуна, чакаща да я замерят с тонове бонбони. Майка ми сигурно ми е много ядосана, щом ме кара да ям от тая плява. Съжалявам, мамо. Няма да рева повече. Само не тикай тази огромна лъщяща лъжица в устата ми. И все пак тя го прави. Мисля, че от този момент горе-долу произлиза цялото ми неразбирателство. Пробвам да разреша и двата проблема, но опита ми да й разведря настроението не успява. Явно начина, по който изплюх обратно харесва не й харесва. Поне се спасих от ужасяващата червена материя. Някъде от тогава с майка ми не се разбирам. И не само от кулинарна гледна точка.
Ставайки на пет години, нова надежда изрява на небосвода на майка ми. Успоредно с нея изгрява и слънцето.
- Ставай, имам изненада за теб – събужда ме тя. Дали от любопитство или от факта, че за пръв път някой ще ме изненадва, думите на майка ми звучат безкрайно заинтригуващо и, още голям, ентусиязма, кипящ в мен, ме изстрелва моментално от леглото.
Майка ми не издава каква е тя, а ми помага да обуя обувките, които ненавиждам и двамата тръгваме към непознатите територии извън обсега на нашия блок.
Стигаме до голяма сграда, чийто двор е изпълнен с щъкаща челяд, горе-долу на моята възраст. Чак в този момент аз усещам коварния план на майка ми, но вече е прекалено късно и аз съм с двата крака в капана. Дори тайното ми оръжие да се дера от рев не помага. Без да ме целуне по бузата, майка ми безцеремонно се изгубва от погледа ми.
Десет часа по-късно на същатото място… Няма и помен от разглезените лигльовци, които в настоячия момент най-вероятно се пулят глупаво пред майките си, а те кротко ги милуват, опитвайки се да се излъжат, че децата им не са пълни олигофрени. Намусените другарки също ги няма. Останала е само една, с която в момента чакаме майка ми. Тя се опитва да пробие сконфузената тишина с някакви думи, нямащи никакъв смисъл. Не отговарям. Разбрала, че няма да отбие номера с празни приказки тя също замълчава и възвръща обичайната си намусена физиономия. За щастие и на двамата майка ми идва.
У нас сме. Без да се спускам в някакви заобиколки заявявам, че няма да ида повече там. Майка ми ме поглежда с онзи поглед. Със същия онзи поглед, с които ме изгледа, когато ме храни с бебешка храна, и още много, много пъти след това. В него се чете безкрайно разочарование, но пълна липса на изненада. Сякаш през цялото време е била наясно, че ще извърша постъпката си, сякаш го е очаквала от мен. И въпреки това тя е разочарована и на бързо попарва моя малък бунт. Никога не влизаме в повече обяснения. Аз казвам моето, тя – нейното. Последствието, зависи от случая. В този няма какво повече да направя, в тази моя ранна възраст тя е силен противник и няма как да въстана срещу думата й. Връщам се обратно в ада с жълти варосани стени, намусени другарки и малоумни полуидиоти.
Никога не съм се разбирал с никого. Нито с майка ми. Нито с децата в детската градина, нито в училище. Мислех, че ще пожъна успех с очилатата групичка, стояща, подобно на мен, изолирана от всички и търпяща безброй обръщения изпълнени с неприлични думи и сравнения от селскостопански животни до домакински уреди. Пробвам, но и с тях не мога да се сдуша. Те не са като мен. и аз съшо ги ненавиждам като другите. Но не защото имам много по-ниски оценки от техните. Просто ги ненавиждам поради причини неизвестни ми в този момент. Ненавиждам учителите си със своите привички и различни начини да ми напълнят главата с глупости. Ненавиждам вечно недоволните от живота лелички, проклинайки съдбата си, че трябва да чистят мръсотията, която оставяме всеки ден. Ненавиждам всички около мен, които са станали по-големи, но и по-лигави. Ненавиждам даже пода, по който стъпвам и на който са разположени дивотиите, на които съм длъжен да бъда свидетел…
Не страдам от липса на кибрит. Никога не съм страдал от липса на кибрит. У нас е толкова пълно с кибрити, че мога да си построя цял форт с тях. Друг е въпросът, че не искам. Та кибритите… Майка ми работи във фирма за производство на кибрити. Имам много кибрити. Приятели нямам никакви. Липсата на приятели е това, от което страдам. Като прашинка във въздуха, аз се рея в сивото пространство, отдалечен от всичко и търсещ друга като мен прашинка. А те са толкова далече, че даже хич ги няма…
- Кажи, че съм прав! – крещи ми той – Кажи, че съм прав, кретен такъв!
Аз мълча. Всъщност не съвсем, ако броим пъшканията, които издавам когато той нанася огромните си юмруци в корема ми.
Той е с глава по-висок от мен. И дебел. Стои пред мен и ме блъска с огромните си ръчища. Устата му казва някакви думи, но аз не си правя труда да ги чуя. И без това слуха ми е притъпен от болката. Цялото ми внимание се съсредоточва върху това колко е грозен всъщност. Главата му прилича на безформен спукан плондер от топка. Зад огормните му бузи се крият малки подли игриви очички, а под тях – сополив нос, вирнат на горе като зурла. Зад него приятелите му, грозни също толкова колкото него, гледат безучастно и се подхилкват. Човека с плондер на раменете беше решил да се заяжда с мен, зашото не само сме носители на едно и също име, но и не споделям интересите му. Той ме мрази, зашото съм различен от него. Аз го мразя, заради същото. След отказа си да изпълня това, което ми бе казал, той бе решил да ме накара чрез друг метод. И ето ме сега – седя, проснал се на студения цимент, отнасяйки шутовете на дебелия си адаш. Естествено, това не трае дълго, защото той изгубва интерес разбирайки, че няма да постигне нищо повече.
Връщам се в къщи със синина. Получавам онзи поглед от майка ми.
- Бил си се – казва тя с лека тревожност.
- Не съвсем. – отвръщам аз – Не ми се говори за това.
- На теб никога не ти се говори за нищо с мен – прикотква ме с някаква някаква нейна си вербална тактика, но тя вече не е толкова силен противник. Отивам в стаята си без да казвам нищо и без да тръшкам вратата, естествено. Никога не съм виждал смисъл в това. Никога не съм виждал смисъл в нищо…
На тринайстия си рожден ден видях първия си приятел. Гледах го внимателно и той ми отвръщаше със златистия си лъщящ циферблат. Не говореше, което дори беше по-добре, а издаваше многозначително тик-так, тик-так. Този часовник беше единственото свястно нещо, което майка ми беше подарявала. В моментите, когато пространството беше враг, времето бе мой приятел.
Преди страдах от факта, че съм сам. Сега не. Сега самотата е мой приятел. Преди се мъчех да се спогодя с другите, макар и без успех. Вече не си правя труда. Другите са там, а аз съм си тук във въобръжаемия си сапунен мехур.
Обичам да вървя. Чудно колко сам може да е човек сред толкова много хора. Вървя и наблюдавам безмозъчниците, каращи мръсните си коли. Наблюдавам забързаните жени с торби в ръце. Наблюдавам сивите хора, без лица, блъскащи се в мен, подмятайки някоя обида и връщайки се обратно в забързаното течение. Но аз не чувам. Аз съм далеч. Аз не съм там. Аз съм в сапунен мехур. Аз съм сам… С мен е само омразата.
Докато той ми говори, единственото за което си мисля е колко големи са му очите през тези огромни очила.
- Слушаш ли ме изобщо? – кънтят думите в ушите ми.
- Не. – признавам аз.
- За да не си губим просто времето, трябва когато аз говоря ти да слушаш, и когато ти говориш аз да слушам.
- Идеята беше на майка ми – протестирам аз – Изобщо не мисля, че ти ще ми помогнеш с нещо. Всъщност дори не смятам, че трябва да ми се помага с нещо.
Той намества очилата си и ме поглежда със съжаление. Мразя да ме гледат със съжаление. Мразя затворено пространство. Мразя него.
- Ти имаш проблем с общуването и социялните контакти.
- Нямам проблем с общуването (мразя го). Ето, в момента обшувам с теб.
Той ме настанява на кафява гротескна кушетка. Започва да брои до десет. Едно, казва той, очите ми се затварят. Две, казва той, започва да ми се приспива. Десет, казва той. Аз съм хипнотизиран и си изпявам всичко като послушна ученичка. Той ме пита, а аз му отговарям. Разкривам себе си. Той знае детството ми. Той знае за майка ми. Той знае за часовника ми. Той знае, че едно момиче ме заглежда в лекциите по история, но аз не й обръщам никакво внимание. Едно, казва той, и аз се събуждам, а той знае всичко. Съжалението в погледа му, увеличено от лупите на очилата му, е все така голямо, но чудно защо аз не го мразя. Чувствам се лек.
- Разбра какво ти казах? – повтаря той. – Всичко ще бъде наред.
- Благодаря. – казвам леко шашнат, чудейки се дали да послушам съвета му.
- …………………. – казва той, без да обръща внимание дали го слушам или не. Говори на мен и на другите, переодически почесвайки посивяващия си мустак, неща които изобщо не ме интересуват. До мен събеседника записва дословно думите му. Пред мен, човека драска човечета на папката си. Аз гледам напред, към втория ред, без да обръщам внимание на думите, с които ме замеря лектора по история
Гледам я и едновременно с това броя мислите в главата си. Не е трудно, защото в момента не са много. “Дали?” е една от тях, изобразяваща едно от първите ми колебания в живота. Наблюдавам отварянето и затварянето на устата й и се колебая дали за пръв път да напусна своята черупка.
Аз ли имам проблем или другите имат проблем? Понятията започват да се размиват и сливат като дъждовни капки пред очите ми. Представата ми за живота се обърква, разколебана от думите на психиатъра. Тя си отваря и затваря устата, а аз осъзнавам, че нямам нищо против.
Аз ли не съм като другите или те не са като мен? Защо пък да не, обажда се психиатъра в мен. Защо съм такъв, крещи майка ми в мен. Тя си отваря устата и на мен ми харесва. Може би тя е моята прашинка. Може би трябва да мразя малко повече себе си и по-малко другите. Може би все пак е лошо да си сам?
Тик-так, тик-так, казва приятеля ми. Поглеждам първо него, след това поглеждам небето. Странно… то не е сиво. Ме помня кога небето не е било сиво. А на сред огромната лилава шир свети самотна жълтата луна. Разбирам луната, обречена на вечна самота и бродеща по своя път отново и отново… криейки своите тайни в тъмната си половина. Останала неразбрана за света.
Така ли мислиш, запитвам аз своята тъмна половина. Може би трябва да си тръгна? Може би нямам работа тук? Тик-так, включва се и приятеля ми, напомняйки че тя скоро ще дойде. Дали искам да я видя? Дали я мразя?
От цялото това колебание ме боли главата. Тик-так, отекват стъпките й в лилавата нощ. Устата й се усмихва. Отиваме някъде, без значение за мен. Тик-так, крещят езика и небцето ми. Тя говори, но аз не я слушам. Вниманието ми се е съсредоточило другаде. Думите й се плъзгат по повърхността на моята самота, а аз я наблюдавам колко е сива. Сива, сливаща се със останалия сив свят. Толкова сива, че нея въобще я няма…
