|

Twin Peaks

The Doors

Wings Of Desire

Gegen Die Wand

Psycho

Pulp Fiction

Писмо до Америка

С извинение към женската половина от човечеството или по-общо казано, всички които са нямали детство, защото винаги се намират изключения, тук ще си поговорим малко за игри. И по точно за времето, когато гейм индустрията не беше масова машина за правене на пари, а свободно и неизучено поле за проява на гениялност в някакво отношение. Времената, в които технологичното ограничение даваше стимул за търсене на нов и нестандартен начин даден продукт да се набие в хорските очи. Няма да изпадам в излишни словоизлияния, за това как от 2000-та година насам единствените нововъведения във всяка следваща игра насам са свързани с визуалния й изглед. Простичкия факт, че игри вече се правят само за масовия потребител, което би се отъждествило с това по щандовете да почнат да продават само Паулу Коелю. Така че за хора като мен остава единствено да се връщаме обратно към корените…

Earth Worm Jim

Почвам с нещо простичко и всеизвестно, и естествено абсолютно гениялно. Средата на 90-те, ерата на jump’n'run-a, в която надали е имало дете което да не е попадало. И сред милионите скачачи на хоризонта като Mario, Sonic, Jazzjack, Rayman и още каква ли не паплач, се появяват Shiny (кои са Shiny? Създателите на MDK и Messiah). Взимат наглед простичкия геймплей (бягаш и скачаш както се досещаш) и го потапят в една от най-култовите атмосфери, които съм виждал за подобен тип игри. И не ти говоря само за арт декора на нивата. Може някой от вас да е гледал едноименното анимационно филмче, правено от един тип стоящ зад разни по-нестандартни анимациики, стил златните дни на cartoon network (помните ли what a cartoon? да, тези дни). Стои и зад The Neverhood, но за това ще си поговорим друг път. Именно от такава атмосфера са се инспирирали и Shiny, така че гротеската струи отвсякъде, за разлика от шаренките и детински еквиваленти излезли до този момент, че и след това.

На втори поглед идва разнообразието. Без никаква нотка излишно оригиналничене, нивата са толкова различни едно от друго, че в даден момент имаш чувството че играеш различна игра. Виж бънджи нивото или нивото с кучето и ще разбереш какво имам в предвид. Да не говорим за адски многото пътища в които можеш да минеш едно ниво. Само на първото бях открил 3-4 пътя (и то хич не лесно), нямам си и представа в следващите колко много има.

Абе накрато, играта е богата. Адски богата. Можеш да я препреиграваш, и постоянно ще откриваш разни неща. Малките детайли, пълно е с тях. Хумора е леко twisted, леко извратен, подобно на вече споменатия cartoon network. Оставаш с чувството, че играеш играта не заради самия фън на играенето (а то си е фън), а заради всичко останало. За бога, с единия от трите ти бутона супер-дупер костюма на Джим вади червея от себе си и налага гадовете с него като камшик. Култ.

5.

Нещата се връщаха бавно към всичко , от което всячески се опитвам да избягам от както се помня и към което рано или късно винаги се завръщам. Чувството на самота отново бе заело любимия си стол и знаех, че никой в този момент не може да го изгони. Стоеше си тихо и се хихикаше, завърнало се от няколкомесечно изгнание.

Стъпките ми самоубийствено стенеха с едно лекичко „шляп” по мокрия тротоар. Краката ми потъваха в локвите и оставаха след себе си малки разпръскващи се умиращи кръгчета. Вървях с наведен надолу поглед и потъвах. Мразех себе си, мразех приятелите си, семейството си, хората по улиците, хората в къщите, хората в колите. Мразех самите коли, улиците, тротоарите, локвите, дъжда…Всичко беше просто фон на едно мрачно пътуване по спускаща се спирала, в чийто център не знаех какво има. Но целият шум на капките, думите, мислите, които профучаваха около мен се забиваха в съзнанието ми като малки топлийки, набутвани една по една в някакво далечно подобие на мен, направено от плат и пълно с мъртви памукови растения.

Исках да съм сам.

И не исках.

Мразех.

И мразех.

А кикотенето все още се чуваше някъде далеч от вътре.

Набутах белите слушалки в ушите си с последна надежда да заглуша всичката глупост,която тероризираше съзнанието ми.

Дъждът се усилваше.

До мен долетяха далечните звуци на Lou Reed…Набутах набързо цигара в устата си и извадих червената запалка.Щрак и нищо…Вечният дъжд бе убил и последната ми надежда за спокойствие…

…или нещо такова.

„just a perfect day..”

“Да бе…Просто…..

Асфалта изпищя.

Вече съм в центъра на спиралата. Два стола и маса. Двама събеседници- един последен разговор.Без кикотене, без хора, без коли, без дървета, без къщи, без дъжд.

„ПУШЕНЕТО УБИВА! НЕ ЗНАЕШЕ ЛИ ? ”

„Знам. Ама все тая…Все някога ще умра. Всички умират.”

„ТАКА Е. ПРОСТО НА ТЕБ МАЙ ТИ СЕ СЛУЧВА ПО-РАНО….”

4.

Крачките са монотонни. Бих им придал някакво по-голяма определимост, като това дали са били прекалено бавни или забързани, но няма с какво да ги сравня. Пътя е безцелен, както винаги. Изпълнен с картини и моменти, които никога няма да си спомня. Даже не се усмелявам да се замисля дали чувствам нужда да се усмихна, защото знам че миг по късно със сигурност ще бъда убеден в обратното. Някъде на дълбоко чувам:

“Тъпак. Да не мислиш, че това ще помогне. Сам знаеш, че си достатъчно обречен да не вярваш на собствените си самозаблуждения”

Непроменлив пейзаж. Кръгъл път. Безкрайна история. Вратата е широко отворена. Но от нея не излиза никой. Майната му. Какво пък като е безсмислено. В крайна сметка нищо няма крайна цел. Тя просто се превръща в средство за изпълнение на следващата.

“Едно малко плацебо в голямата дупка на собствената ти същност…”

Не обръщам внимание или поне така си мисля. Това не е диалог. И единствения човек на сцената съм аз. Мислено се извъртам назад, въпреки че краката ми продължават да напредват все така монотонно. Вратата е само на някакви си двайсетина крачки. Празна и все още отворена. Но аз съм толкова далече. Достатъчно за да не ми пука.

“Хахаха. Пука ти и още как…”

Дъждът успя да заглуши и размие картината. Тихичко му благодарих.

3.

“Няма смисъл. Няма да промениш.Да си мислиш, че все аз съм виновен. Безгрешна….”

Поглежда ме с оня тъп поглед с тъпите обикновени кафяви очи. Леко присвива клепачи и изпраща невидим куршум в главата ми. Знам, че ме презира, защото не вижда себе си в мен. В моите очи e отражението на празен пластмасов стол. Не помня дори кога спрях да я виждам. Тя беше просто част от интериора-там само защото трябваше да е там.

Същия тъп поглед.

Гася цигарата си.Вадя смачкана банкнота от джоба си и педантично я пъхам под пепелника. Полу-празната кутия с цигари, червената заплка ,ipod-а, якето и ставам.

„Майната ти.Все бягаш…”

Все още вали.

„Бягаш защото си страхливец.Защото исакш да тръгна след теб.Да те гоня.Да те моля…”

Все още бягам.

„…да те умолявам,да жертвам,Ти си егоист.Лъжец.”

Топлийка в сърцето.

Отвръщам и просто с усмивка.

Вратата се отваря и с нея нахлува студеният влажен вятър. Долита една от онези събрали в себе си всичко капки. Разплисква се по якето ми и оставя малко тъмно кръгче. Поредното нещо, което бурята запраща по мен, а аз го приемам без дори да мога да направя нещо. Целия съм в тези петна И май само сините точки в зелените ми зеници напомнят за тях.

Въздушна целувка за сбогом с преувеличен и помпозен замах. Отровен поглед над подиграваща усмивка и нисък старт към дъжда навън. Четири крачки и вече е студено самотно и пълно с капки.