• .html
  • .dwg
  • .avi
  • .mp3
  • .inc
  • .bmp
  • .txt
  • .jpg
  • .pdf
  • Направи го сам – sneak preview

    September 26th, 2011 | mart
    YouTube Preview Image

    НАПРАВИ ГО САМ

    May 30th, 2011 | mart

    Pulp Fiction in 60 seconds

    May 2nd, 2011 | mart
    YouTube Preview Image

    tribute to

    March 7th, 2010 | mart

    Twin Peaks

    YouTube Preview Image

    The Doors

    YouTube Preview Image


    Wings Of Desire

    YouTube Preview Image

    Gegen Die Wand

    YouTube Preview Image

    Psycho

    YouTube Preview Image


    Pulp Fiction

    YouTube Preview Image

    Писмо до Америка

    YouTube Preview Image

    I press JUMP to get high

    October 4th, 2009 | mart

    С извинение към женската половина от човечеството или по-общо казано, всички които са нямали детство, защото винаги се намират изключения, тук ще си поговорим малко за игри. И по точно за времето, когато гейм индустрията не беше масова машина за правене на пари, а свободно и неизучено поле за проява на гениялност в някакво отношение. Времената, в които технологичното ограничение даваше стимул за търсене на нов и нестандартен начин даден продукт да се набие в хорските очи. Няма да изпадам в излишни словоизлияния, за това как от 2000-та година насам единствените нововъведения във всяка следваща игра насам са свързани с визуалния й изглед. Простичкия факт, че игри вече се правят само за масовия потребител, което би се отъждествило с това по щандовете да почнат да продават само Паулу Коелю. Така че за хора като мен остава единствено да се връщаме обратно към корените…

    Earth Worm Jim

    jim

    Почвам с нещо простичко и всеизвестно, и естествено абсолютно гениялно. Средата на 90-те, ерата на jump’n'run-a, в която надали е имало дете което да не е попадало. И сред милионите скачачи на хоризонта като Mario, Sonic, Jazzjack, Rayman и още каква ли не паплач, се появяват Shiny (кои са Shiny? Създателите на MDK и Messiah). Взимат наглед простичкия геймплей (бягаш и скачаш както се досещаш) и го потапят в една от най-култовите атмосфери, които съм виждал за подобен тип игри. И не ти говоря само за арт декора на нивата. Може някой от вас да е гледал едноименното анимационно филмче, правено от един тип стоящ зад разни по-нестандартни анимациики, стил златните дни на cartoon network (помните ли what a cartoon? да, тези дни). Стои и зад The Neverhood, но за това ще си поговорим друг път. Именно от такава атмосфера са се инспирирали и Shiny, така че гротеската струи отвсякъде, за разлика от шаренките и детински еквиваленти излезли до този момент, че и след това.

    На втори поглед идва разнообразието. Без никаква нотка излишно оригиналничене, нивата са толкова различни едно от друго, че в даден момент имаш чувството че играеш различна игра. Виж бънджи нивото или нивото с кучето и ще разбереш какво имам в предвид. Да не говорим за адски многото пътища в които можеш да минеш едно ниво. Само на първото бях открил 3-4 пътя (и то хич не лесно), нямам си и представа в следващите колко много има.

    Абе накрато, играта е богата. Адски богата. Можеш да я препреиграваш, и постоянно ще откриваш разни неща. Малките детайли, пълно е с тях. Хумора е леко twisted, леко извратен, подобно на вече споменатия cartoon network. Оставаш с чувството, че играеш играта не заради самия фън на играенето (а то си е фън), а заради всичко останало. За бога, с единия от трите ти бутона супер-дупер костюма на Джим вади червея от себе си и налага гадовете с него като камшик. Култ.

  • download
  • Ц

    June 27th, 2009 | tse

    Напразно.Фасът отива да прави компания на другите във вмирисания ми джоб. Колите профучават край мен и изчезват някъде надолу.Няколко рейса лениво спират един след друг с тежки въздишки и прибират в изгарящите си туловища последните хора.

    - Кво правиш?

    - Ми нищо.Ще се прибирам.

    - Нали винаги ще си ме спомняш?

    - ОК ли си ?

    - Не. Нали винаги ще си ме спомняш?

    - Мисля че няма нужда да го задаваш тоя въпрос.

    - Знам. Просто исках да го чуя.

    - ОК ли си ?

    - Не.

    - Плашиш ме.

    - Знам.

    Тишина.

    Спирка.

    Един забравен човек.

    Без нищо.

    Един измислен автобус.

    top 11 wallpaper

    February 8th, 2009 | tse

    ds

    10 минути

    February 2nd, 2009 | tse

    5.

    Нещата се връщаха бавно към всичко , от което всячески се опитвам да избягам от както се помня и към което рано или късно винаги се завръщам. Чувството на самота отново бе заело любимия си стол и знаех, че никой в този момент не може да го изгони. Стоеше си тихо и се хихикаше, завърнало се от няколкомесечно изгнание.

    Стъпките ми самоубийствено стенеха с едно лекичко „шляп” по мокрия тротоар. Краката ми потъваха в локвите и оставаха след себе си малки разпръскващи се умиращи кръгчета. Вървях с наведен надолу поглед и потъвах. Мразех себе си, мразех приятелите си, семейството си, хората по улиците, хората в къщите, хората в колите. Мразех самите коли, улиците, тротоарите, локвите, дъжда…Всичко беше просто фон на едно мрачно пътуване по спускаща се спирала, в чийто център не знаех какво има. Но целият шум на капките, думите, мислите, които профучаваха около мен се забиваха в съзнанието ми като малки топлийки, набутвани една по една в някакво далечно подобие на мен, направено от плат и пълно с мъртви памукови растения.

    Исках да съм сам.

    И не исках.

    Мразех.

    И мразех.

    А кикотенето все още се чуваше някъде далеч от вътре.

    Набутах белите слушалки в ушите си с последна надежда да заглуша всичката глупост,която тероризираше съзнанието ми.

    Дъждът се усилваше.

    До мен долетяха далечните звуци на Lou Reed…Набутах набързо цигара в устата си и извадих червената запалка.Щрак и нищо…Вечният дъжд бе убил и последната ми надежда за спокойствие…

    …или нещо такова.

    just a perfect day..”

    Да бе…Просто…..

    Асфалта изпищя.

    Вече съм в центъра на спиралата. Два стола и маса. Двама събеседници- един последен разговор.Без кикотене, без хора, без коли, без дървета, без къщи, без дъжд.

    „ПУШЕНЕТО УБИВА! НЕ ЗНАЕШЕ ЛИ ? ”

    „Знам. Ама все тая…Все някога ще умра. Всички умират.”

    „ТАКА Е. ПРОСТО НА ТЕБ МАЙ ТИ СЕ СЛУЧВА ПО-РАНО….”

    10 минути

    January 26th, 2009 | mart

    4.

    Крачките са монотонни. Бих им придал някакво по-голяма определимост, като това дали са били прекалено бавни или забързани, но няма с какво да ги сравня. Пътя е безцелен, както винаги. Изпълнен с картини и моменти, които никога няма да си спомня. Даже не се усмелявам да се замисля дали чувствам нужда да се усмихна, защото знам че миг по късно със сигурност ще бъда убеден в обратното. Някъде на дълбоко чувам:

    “Тъпак. Да не мислиш, че това ще помогне. Сам знаеш, че си достатъчно обречен да не вярваш на собствените си самозаблуждения”

    Непроменлив пейзаж. Кръгъл път. Безкрайна история. Вратата е широко отворена. Но от нея не излиза никой. Майната му. Какво пък като е безсмислено. В крайна сметка нищо няма крайна цел. Тя просто се превръща в средство за изпълнение на следващата.

    “Едно малко плацебо в голямата дупка на собствената ти същност…”

    Не обръщам внимание или поне така си мисля. Това не е диалог. И единствения човек на сцената съм аз. Мислено се извъртам назад, въпреки че краката ми продължават да напредват все така монотонно. Вратата е само на някакви си двайсетина крачки. Празна и все още отворена. Но аз съм толкова далече. Достатъчно за да не ми пука.

    “Хахаха. Пука ти и още как…”

    Дъждът успя да заглуши и размие картината. Тихичко му благодарих.

    10 минути

    January 20th, 2009 | tse

    3.

    Няма смисъл. Няма да промениш.Да си мислиш, че все аз съм виновен. Безгрешна….”

    Поглежда ме с оня тъп поглед с тъпите обикновени кафяви очи. Леко присвива клепачи и изпраща невидим куршум в главата ми. Знам, че ме презира, защото не вижда себе си в мен. В моите очи e отражението на празен пластмасов стол. Не помня дори кога спрях да я виждам. Тя беше просто част от интериора-там само защото трябваше да е там.

    Същия тъп поглед.

    Гася цигарата си.Вадя смачкана банкнота от джоба си и педантично я пъхам под пепелника. Полу-празната кутия с цигари, червената заплка ,ipod-а, якето и ставам.

    „Майната ти.Все бягаш…”

    Все още вали.

    „Бягаш защото си страхливец.Защото исакш да тръгна след теб.Да те гоня.Да те моля…”

    Все още бягам.

    „…да те умолявам,да жертвам,Ти си егоист.Лъжец.”

    Топлийка в сърцето.

    Отвръщам и просто с усмивка.

    Вратата се отваря и с нея нахлува студеният влажен вятър. Долита една от онези събрали в себе си всичко капки. Разплисква се по якето ми и оставя малко тъмно кръгче. Поредното нещо, което бурята запраща по мен, а аз го приемам без дори да мога да направя нещо. Целия съм в тези петна И май само сините точки в зелените ми зеници напомнят за тях.

    Въздушна целувка за сбогом с преувеличен и помпозен замах. Отровен поглед над подиграваща усмивка и нисък старт към дъжда навън. Четири крачки и вече е студено самотно и пълно с капки.