|

Twin Peaks

The Doors

Wings Of Desire

Gegen Die Wand

Psycho

Pulp Fiction

Писмо до Америка

С извинение към женската половина от човечеството или по-общо казано, всички които са нямали детство, защото винаги се намират изключения, тук ще си поговорим малко за игри. И по точно за времето, когато гейм индустрията не беше масова машина за правене на пари, а свободно и неизучено поле за проява на гениялност в някакво отношение. Времената, в които технологичното ограничение даваше стимул за търсене на нов и нестандартен начин даден продукт да се набие в хорските очи. Няма да изпадам в излишни словоизлияния, за това как от 2000-та година насам единствените нововъведения във всяка следваща игра насам са свързани с визуалния й изглед. Простичкия факт, че игри вече се правят само за масовия потребител, което би се отъждествило с това по щандовете да почнат да продават само Паулу Коелю. Така че за хора като мен остава единствено да се връщаме обратно към корените…

Earth Worm Jim

Почвам с нещо простичко и всеизвестно, и естествено абсолютно гениялно. Средата на 90-те, ерата на jump’n'run-a, в която надали е имало дете което да не е попадало. И сред милионите скачачи на хоризонта като Mario, Sonic, Jazzjack, Rayman и още каква ли не паплач, се появяват Shiny (кои са Shiny? Създателите на MDK и Messiah). Взимат наглед простичкия геймплей (бягаш и скачаш както се досещаш) и го потапят в една от най-култовите атмосфери, които съм виждал за подобен тип игри. И не ти говоря само за арт декора на нивата. Може някой от вас да е гледал едноименното анимационно филмче, правено от един тип стоящ зад разни по-нестандартни анимациики, стил златните дни на cartoon network (помните ли what a cartoon? да, тези дни). Стои и зад The Neverhood, но за това ще си поговорим друг път. Именно от такава атмосфера са се инспирирали и Shiny, така че гротеската струи отвсякъде, за разлика от шаренките и детински еквиваленти излезли до този момент, че и след това.

На втори поглед идва разнообразието. Без никаква нотка излишно оригиналничене, нивата са толкова различни едно от друго, че в даден момент имаш чувството че играеш различна игра. Виж бънджи нивото или нивото с кучето и ще разбереш какво имам в предвид. Да не говорим за адски многото пътища в които можеш да минеш едно ниво. Само на първото бях открил 3-4 пътя (и то хич не лесно), нямам си и представа в следващите колко много има.

Абе накрато, играта е богата. Адски богата. Можеш да я препреиграваш, и постоянно ще откриваш разни неща. Малките детайли, пълно е с тях. Хумора е леко twisted, леко извратен, подобно на вече споменатия cartoon network. Оставаш с чувството, че играеш играта не заради самия фън на играенето (а то си е фън), а заради всичко останало. За бога, с единия от трите ти бутона супер-дупер костюма на Джим вади червея от себе си и налага гадовете с него като камшик. Култ.

5.

Нещата се връщаха бавно към всичко , от което всячески се опитвам да избягам от както се помня и към което рано или късно винаги се завръщам. Чувството на самота отново бе заело любимия си стол и знаех, че никой в този момент не може да го изгони. Стоеше си тихо и се хихикаше, завърнало се от няколкомесечно изгнание.

Стъпките ми самоубийствено стенеха с едно лекичко „шляп” по мокрия тротоар. Краката ми потъваха в локвите и оставаха след себе си малки разпръскващи се умиращи кръгчета. Вървях с наведен надолу поглед и потъвах. Мразех себе си, мразех приятелите си, семейството си, хората по улиците, хората в къщите, хората в колите. Мразех самите коли, улиците, тротоарите, локвите, дъжда…Всичко беше просто фон на едно мрачно пътуване по спускаща се спирала, в чийто център не знаех какво има. Но целият шум на капките, думите, мислите, които профучаваха около мен се забиваха в съзнанието ми като малки топлийки, набутвани една по една в някакво далечно подобие на мен, направено от плат и пълно с мъртви памукови растения.

Исках да съм сам.

И не исках.

Мразех.

И мразех.

А кикотенето все още се чуваше някъде далеч от вътре.

Набутах белите слушалки в ушите си с последна надежда да заглуша всичката глупост,която тероризираше съзнанието ми.

Дъждът се усилваше.

До мен долетяха далечните звуци на Lou Reed…Набутах набързо цигара в устата си и извадих червената запалка.Щрак и нищо…Вечният дъжд бе убил и последната ми надежда за спокойствие…

…или нещо такова.

„just a perfect day..”

“Да бе…Просто…..

Асфалта изпищя.

Вече съм в центъра на спиралата. Два стола и маса. Двама събеседници- един последен разговор.Без кикотене, без хора, без коли, без дървета, без къщи, без дъжд.

„ПУШЕНЕТО УБИВА! НЕ ЗНАЕШЕ ЛИ ? ”

„Знам. Ама все тая…Все някога ще умра. Всички умират.”

„ТАКА Е. ПРОСТО НА ТЕБ МАЙ ТИ СЕ СЛУЧВА ПО-РАНО….”

4.

Крачките са монотонни. Бих им придал някакво по-голяма определимост, като това дали са били прекалено бавни или забързани, но няма с какво да ги сравня. Пътя е безцелен, както винаги. Изпълнен с картини и моменти, които никога няма да си спомня. Даже не се усмелявам да се замисля дали чувствам нужда да се усмихна, защото знам че миг по късно със сигурност ще бъда убеден в обратното. Някъде на дълбоко чувам:

“Тъпак. Да не мислиш, че това ще помогне. Сам знаеш, че си достатъчно обречен да не вярваш на собствените си самозаблуждения”

Непроменлив пейзаж. Кръгъл път. Безкрайна история. Вратата е широко отворена. Но от нея не излиза никой. Майната му. Какво пък като е безсмислено. В крайна сметка нищо няма крайна цел. Тя просто се превръща в средство за изпълнение на следващата.

“Едно малко плацебо в голямата дупка на собствената ти същност…”

Не обръщам внимание или поне така си мисля. Това не е диалог. И единствения човек на сцената съм аз. Мислено се извъртам назад, въпреки че краката ми продължават да напредват все така монотонно. Вратата е само на някакви си двайсетина крачки. Празна и все още отворена. Но аз съм толкова далече. Достатъчно за да не ми пука.

“Хахаха. Пука ти и още как…”

Дъждът успя да заглуши и размие картината. Тихичко му благодарих.

3.

“Няма смисъл. Няма да промениш.Да си мислиш, че все аз съм виновен. Безгрешна….”

Поглежда ме с оня тъп поглед с тъпите обикновени кафяви очи. Леко присвива клепачи и изпраща невидим куршум в главата ми. Знам, че ме презира, защото не вижда себе си в мен. В моите очи e отражението на празен пластмасов стол. Не помня дори кога спрях да я виждам. Тя беше просто част от интериора-там само защото трябваше да е там.

Същия тъп поглед.

Гася цигарата си.Вадя смачкана банкнота от джоба си и педантично я пъхам под пепелника. Полу-празната кутия с цигари, червената заплка ,ipod-а, якето и ставам.

„Майната ти.Все бягаш…”

Все още вали.

„Бягаш защото си страхливец.Защото исакш да тръгна след теб.Да те гоня.Да те моля…”

Все още бягам.

„…да те умолявам,да жертвам,Ти си егоист.Лъжец.”

Топлийка в сърцето.

Отвръщам и просто с усмивка.

Вратата се отваря и с нея нахлува студеният влажен вятър. Долита една от онези събрали в себе си всичко капки. Разплисква се по якето ми и оставя малко тъмно кръгче. Поредното нещо, което бурята запраща по мен, а аз го приемам без дори да мога да направя нещо. Целия съм в тези петна И май само сините точки в зелените ми зеници напомнят за тях.

Въздушна целувка за сбогом с преувеличен и помпозен замах. Отровен поглед над подиграваща усмивка и нисък старт към дъжда навън. Четири крачки и вече е студено самотно и пълно с капки.

2.

“Няма ли да кажеш нещо?”

Защо трябва да кажа. Някак клиширано звучи да кажеш нещо на този въпрос. Не мислиш ли че тишината в случая говори много повече от каквито и да е думи?

“Ох, пак ти и твоите възвишени принципи. Наистина трябва да се стегнеш моето момче. Не всичко е в главата ти както може да ти се струва.”

И теб няма да те слушам. И без това е ясно че не можем да излезем на една глава. Хей, хей, споко. Знам какво ще кажеш, така че си спести приказките. Знам, че нещата не стават ако взема само аз да ги решавам. Знам, че съм една тъпа мижитурка, която толкова много е свикнала да носи очилата със захаросан филтър, че като ги свали и направо я заболяват очите. Но наистина мисля, че така и трябва да бъде.

“Да знаеш, че си играеш с търпението ми. На ей толкова си от това да се случи нещо много опасно и няма защо да търсиш вината в мен. Искаш ли да знаеш нещо? На никой не му пука за малкия принц. Никой даже не знае че съществува. Той даже въобще не съществува. Ти не съществуваш разбра ли?”

Мълчах. Мълчах даже в собственото си съзнание. Фокуса стана съвсем конкретен, и всичко друго губеше очертание и значение, сякаш минало през миниатюрна бленда. Една капка се стичаше стремглаво по стъклото и се мъчеше да изпревари всички други, които нещо се забавяха. Целия свят беше едно стъкло, а животът беше капката която бясно криволичеше, поспираше се за малко, хрумваше и нещо и хукваше в някаква различна посока. Малко преди да достигне дограмата, някаква друга се разби в нея и двете тромаво се сгромолясаха върху влажната дограма сякаш никога не са били. Изместих фокуса и погледнах кафявите очи. Дълбоко в тях се криеше моето собствено отражение. И някак безсилно приех факта когато отражението отвори уста и заговори.

1.

Тишината ми говори…Аз се вслушвам в нея, но не разбирам думите й и се оставям да ме погълне…Поглеждам през омазания прозорец навън…

Вали.

Вали вече от няколко дни.А аз все още не съм си купил чадър.Може би е крайно време да си купя някакъв.Може би черен или някав по-цветен. От къде ли да си взема. Имаше май на Графа…

„……?”

…май няма да се оръсвам много.Все пак е чадър.

„….???”

Капките продължават падат по земята.Мрачно.Сиво.Тъжно.

„Мразя те!Мразя когато не ме слушаш!Мразя като си правиш от тея твойте паузи.Мразя те разбра ли?”

Любимата ми думичка с М ме връща сред звуците.Излизам от странното опиянение на дъжда и осъзнавам че седя в онази мръсна сладкарница с белите плочки,със старите торти,с колата за 80 стотинки със мръсните розови стени пропили се от дима на вечно пушещите застаряващи лели.., с металните масички и пластмасови столчета.Пред мен догаря и моята цигара. Взимам я, дърпам силно и изпускам дима в лицето й.

„Ти си ебати нещастника. Пълна мижитурка. Направо не мога да те понасям вече.”

Заглеждам я . Нещо говори. Но всичко ми изглежда като сричка повтаряна до безкрай…Поглеждам в очите й. Аз никога не гледам в очите. Кой каза,че това било знак за това, че си искрен. Мога да съм искрен и без да гледам в очите. Как познаваш, че слепите са искрени…? Очите й са кафяви…От онези обикновените кафяви… Дето са си кафяви просто… Не можеш колкото и да се мъчиш да измислиш друго за тях… И гледат… Чакат….Чакат отговор, реакция, усмивка, псувня…. какво чакат? Мен ? И аз чаках. Всички все се чакаме. Чакаме се и се пропускаме ей тъй между спирките.

„Няма ли да кажеш нещо?”